НЕ не става въпрос за тежест от носене на маса,шкаф,чувал с картофи или нещо подобно....не....става въпрос за това което смачква психиката и душата ти.Тежеста на лошите спомени или на това което ти липсва,а е вече загубено,на еднообразието което те притиска все повече,на всичко това което крещи в тишината и създава смут на безсилието да се бориш за нещо без да имаш стимул който да те води напред към реализирането му.Както казвам аз какво правя подяволите?На каде съм тръгнала?
А когато се връщаш на същото място ДОМА след определено отсъствие от него започваш отновода осещаш стените пропити с тъга.....натискат те още от входната врата и няма каде да избягаш.
А искаш наистина искаш да избягаш и да започнеш на чисто,на ново място...отначало,кадето никой не те познава...на спокойствие.
На място кадето в миг исчезват лошоте мисли и всички проблеми...мястото за което чувстваш,че си роден,а може би няма да го имаш.
Исхода не е в бягството,а да се исправиш и да преодолееш препятствието което така те спъва,че в очите напират сълзи,но знам си ,че бях до тук ....не мога вече просто няма го онова нещо което даваше мотивация на всички действия и сила да продължа.
Тежест проклетата тежест с която се натрупва с опити да помагам на блиските си хора,а само поемам ли поемам та чак ми иде да се пръсна.Дали има ефект незнам или остава недооценена или погрешно разбрана довела до конфликти....
Всичко тежи,искам пространство,преподреждане на всичко...нова обстановка....ново начало,а вместо това все повече затъване в нищото...
Проклетата тежест...пазете се от нея...
